Когато хората пораснаха
― Реактивни двигатели?
― Готови.
― Някакви засечени проблеми с горивото?
― Никакви.
― Излитането ще се състои след обратното броене… 10, 9, 8, 7, 6, 5, 4, 3, 2, 1…
***
Знаете ли какво е чувството да седиш в кафене и да не знаеш защо си там? Или дори как си се озовал на това място? Кой си? Защо хората те гледат и ти махат… Не знаете! Е, аз знам.
***
Най-сетне успях да отворя очи. Премигнах няколко пъти срещу ярката светлина, но това, което видях, беше хиляди пъти по-плашещо от безкрайното невидение, в което бях изпаднал. Седях в някакво затворено кафене, пред мен се разкриваше гледката над огромен град. Навън имаше задръствания и стотици, хиляди, дори милиони хора.
Огледах се. Заведението беше пълно с клиенти. След кратки наблюдения стигнах до извода, че повечето от тях очевидно са агенти или тайни шпиони – в ушите им забелязвах мини устройства за комуникация, по масите бяха разпънати дълги, плоски и прозрачни пластмасови пластини, от които, сякаш висейки във въздуха, се показваха холограми. Някои от клиентите разлистваха менюта, а други работеха върху телефоните си, трети водеха дискусии със събеседниците си.
― Извинете, смятате ли да поръчвате нещо? – не бях усетил как до мен се беше приближила неусетно висока, стройна жена с гарвановочерна коса и подчертани с очна линия бледосини очи. Сервитьорката.
― Не, благодаря – изправих се, все още втренчен в тези очи… светлина, хиляди светлини… жуженето на електрически уред и някакъв монитор… Усетих как треперя и с ускорена крачка се затичах към асансьора. Вътре имаше само още двама човека, облечени в черни костюми, а под тях се очертаваха формите на оръжието, което не беше добре прикрито или може би собствениците му дори не са се опитвали да го скрият. Не знаех къде трябва да отида, затова натиснах произволен бутон.
Е, поне вече знаех нещо за себе си. Където и да отидех, около мен се въртяха неприятности. Слизайки от асансьора, се озовах в широко фоайе, претъпкано с хора, които крещяха и се блъскаха. Погледнах смаяно към въртящата се врата, по чиито стени личаха засъхнали петна от кръв. Чу се звук от счупено стъкло и пронизителен пукот. Изведнъж, осланяйки се на някакви познания, които не знаех откъде съм придобил, осъзнах какво се случваше. Навън имаше престрелка.
Паниката ме надви. Краката ми, които имах чувството, че всеки момент ще поддадат и ще ме изложат на опасност, ме поведоха към някаква странична врата. Блъснах я и тя се отвори. Точно преди да се озова на сантиметър от засилена кола, която щеше да ме размаже на асфалта за секунди, някаква силна ръка ме хвана за рамото и ме дръпна назад.
― Господи, човече, какви ги вършиш?! Къде беше? – и без да имам време да отговарям, се озовах в прегръдката на силен мъжага, който очевидно имаше за цел да ме изтощи докрай. Когато най-сетне успях да се измъкна, се вгледах в човека, стоящ насреща ми – висок, мускулест мъж, на около тридесетина години, облечен в спортно яке, дънки и най-огромния чифт маратонки, който можете да си представите.
― Извинете, но мисля, че имате грешка… Кой сте Вие? – въпросът ми остана да виси във въздуха за няколко мъчителни секунди. И след това мъжът избухна в истеричен смях.
― Както винаги, духовит… е, Сам, кажи къде беше толкова дълго време? – взрях се в очите на човека. Нямах никакъв спомен да съм виждал тези сиво жълти очи преди.
― Съжалявам, но не помня нищо. Не помня защо съм тук, как съм дошъл… преди малко от Вас разбрах и името си – широкото му ухилено лице бавно се сгърчи и усмивката му се превърна в учудена, изпълнена с болка, физиономия.
― След толкова години съдружничество. След толкова мисии и пропуснати куршуми – не знаех за какво говори. Думите му не значеха нищо. – Е, ще трябва да те отведа при началника… – мъжът поклати невярващо глава и ми посочи да го последвам. В крайна сметка нямах друг избор.
***
Тръшнах се на някакъв сивкав стол в голяма стая, пълна с монитори и сложни технологии. Огледах се, но все още не разпознавах нито мястото, нито някой от хората, които влизаха и излизаха. След малко вратата се отвори и в помещението влезе стройна жена с късо подстригана червена коса и хладни сини очи. Взря се в мен и леко се усмихна, но когато не отвърнах на усмивката, се извъртя с отпуснати рамене. Сякаш трябваше да скрие нещо от мен. Метална клетка и писък, раздиращ въздуха. Малка ръка, впита в моята. Потръпнах с рамене.
― Е, очевидно ще трябва да се представя. Аз съм капитан Марковска, а това са помощниците ми – човекът, който ви доведе, е асистент Жеков – наведох глава и затворих очи. Толкова много исках да си спомня тези хора, това, което ме обвързва с тях, но нищо – само празнота и едно голямо нищо. Жената ме погледна още веднъж, а след това прошепна нещо на асистент Жеков.
― Хайде, човече, да те настаним – след това се наведе към мен, усетих огромната му ръка на рамото си. – Ще направя всичко възможно да си спомниш.
Станахме и ме поведоха през дълъг коридор, после стълби, и още стълби, и още стълби към малка стаичка. Вътре имаше легло, отделена баня, малък скрин и прозорец. Кимнах на асистента и му пожелах лека нощ. Отидох до прозореца и се вгледах в хилядите светлини. Изведнъж те се сляха в някаква форма – пред очите ми имаше глава с огромни очи, малка уста, но без нос. Тази глава се приближаваше и приближаваше, докато не се разпръсна и не се превърна в хилядите заслепяващи светлини на фаровете.
Погледах още малко, след което събух изцапаните си обувки. След като потънах в чаршафите, не помня нищо друго.
***
― Е, какво ще правим с него?
― Не знам. Аз, аз наистина не знам. Какво може да се е случило там? Какво? В един момент ми казва, че ме обича, а вие сте най-добри приятели, в следващия, дори не помни кои сме. Вижте, Жеков – за изненада и на самата себе си, Ким премина на „Вие”. Усмихна се хладно на асистента си и се загледа в екраните.
― Ким… а, капитан Марковска ще направя всичко възможно, за да го накарам да си спомни. Ние, аз… имам нужда от това. Разбирате ли? – като че ли да потвърди думите си, той удари с юмрук по масата.
― Хайде, стига толкова за днес. Отидете и се наспете – утре ни чака голям ден – а на себе си прошепнах „Не съм и предполагала, че това ще се случи… сватбена рокля и церемония в Рим… не и преди да му напомним кои сме…”.
― Лека нощ, капитане!
― Лека нощ! – жената остана за още кратко в стаята, след това изключи осветлението и се прибра.
След няколко минути цялата сграда потъна в сън.
***
Събудих се рано на другата сутрин. Отне ми няколко секунди да съсредоточа съзнанието си. Станах, измих се, избръснах се гладко с уредите, които намерих в банята, обух чистите дрехи на леглото и седнах. Загледах се през прозореца. Целият град беше оживял, както хилядите пчели в кошер. Сякаш задвижвани от невидима ръка хора, влизаха и излизаха от сградите, колите се движеха, следвайки пътните знаци. Всеки отиваше някъде, по работа или при приятел…, а аз стоях тук и не знаех кой съм, защо съм тук, какво се беше случило… Чувствах се безпомощен и изтощен. Легнах на леглото, преплетох пръсти зад тила си и оставих мислите ми да прескачат една през друга и да се взривяват като малки атомни бомби.
Стреснах се от механичното почукване на вратата. Влязоха капитан Марковска и Жеков. Поздравих ги и те ми отвърнаха.
― Е, надявам се днешният ден да доведе до някакви резултати – ухилих се и веднага се почувствах глупаво.
― Всички се надяваме на това, Сам – загледах се в тези хладни сини очи. Някъде, скрита и заровена надълбоко, усетих една топла искра, напомняща ми за нещо. Помъчих се да се сетя за какво, но не успях. Реших да оставя това за по-късно.
Последваха закуска, час подготовка за авария и час тренировка. Не знаех защо правех всичко това, защо им се подчинявах, но чувствах, че е правилно.
След обяда се настанихме в стаята с компютри. Останахме тримата насаме. Е, май сега идваше ред да разбера кой е Сам. Заговори жената.
― Сега ще Ви изложим наличната информация и ще видим дали ще успеете да си спомните нещо – кимнах. – Доколкото знаем, сте роден в източната част на страната. Майка Ви и баща Ви и досега са там. За тях ще говорим по-късно. Преди десет години наш агент Ви откри в гимназията – подложихме Ви на няколко теста и се оказахте годен за служител на нашата агенция.
― А каква е тя?
― ТАЗМ – Тайна Агенция по Защита на Марс.
― Шегувате ли се?
― Не. Виж… Вижте, разбирам, че имате много въпроси към нас, но и ние не оставаме по назад. Затова, моля, не ме прекъсвайте повече. Ще дойде и Вашият ред – почувствах се неловко, затова просто се поместих в стола си и я оставих да говори. – Оказахме се прави. През тези десет години не съм виждала по-добър агент, бяхте смел, изпълнявахте всичко точно, пазехте тайна. До 2025, когато Ви изпратихме на една изключително поверителна акция – откриването на вода на Марс. Повече не чухме от Вас, до вчера, когато асистентът ми Ви откри – тя понечи да добави нещо, но се спря.
― Имаше ли още някой с мен?
― Не. Както ви казах, беше изключително поверително. Вие бяхте единственият, на когото можехме да се доверим – усмихнах се.
― Има ли нещо друго, което трябва да знам?
― Засега не сме открили нищо. Всички специалисти работят по случая. Мисля, че и Вие трябва да се включите. Ако имате някакви предположения или идеи, знаете къде сме. Засега сте свободен – погледнах я, но тя отклони погледа си бързо. Очевидно криеше нещо.
― Жеков, може да останеш с него. Аз имам малко спешна работа. Ще се видим на вечеря.
След като тя излезе от стаята, Жеков ме погледна. В погледа му не открих нищо друго, освен разочарование и болка.
― Съжалявам – казах го тихо, но достатъчно силно, че да ме чуе.
― Няма проблеми, човече. Ти ми беше като брат… и си. Нямам търпение всичко да приключи… Е, какво ще правиш?
― Не знам – но го излъгах. Идеята вече се оформяше в главата ми. Трябваше само да се примиря със себе си.
***
На обяд имаше пържола и задушени зеленчуци. Огледах се в столовата. Все непознати лица, които ми се усмихваха. Заслушах се в разговора на нашата маса, но въпреки това останах мълчалив. Така ми и харесваше. Довърших и последната хапка и погледнах към другите, които още не бяха преполовили порциите си.
― Е, реши ли какво ще правиш? – въпросът ми беше подхвърлен от капитан Марковска. Празна стая за разпити. Стоях и гледах в краката си, а някакъв злобен смях се чуваше като че от микрофон. Блъснах стената, но безуспешно. Тази стая си оставаше мой затвор. Потръпнах. Спомените ми нахлуваха, а аз не знаех какво да правя. – Има ли нещо?
― Не… не!
― Ето я и нашата теория: отивайки на Марс…, Вие сте открили нещо, нещо, което някой се е опитал да скрие от нас. И от всички изобщо.
― А знаете ли какво?
― Засега не – този отговор потвърди съмнението ми. Идеята ми вече беше твърдо решение.
― Е, тогава ми остава само едно – цялата маса ме гледаше с повдигнати вежди.
― Отивам на Марс.
***
Чувството да стъпя на Марс беше някак необикновено за мен. Но имах чувството, че съм бил тук и преди. Огледах се наоколо. Само скалисти повърхности и кратери. Придвижването ставаше трудно и бавно. С мен бяха капитан Марковска и асистентът й. В продължение на три часа оглеждахме повърхността, но не забелязахме нищо особено. А и кислородните бутилки се изпразваха, така че трябваше да се върнем в кораба.
― Не мисля, че тук ще намерим нещо – загледах Жеков и се замислих. Тук имаше нещо. Нещо, което щеше да ми върне съзнанието и нормалния живот. Знаех това. Усещах го. Напрежение изпълваше цялото ми тяло, всеки един микрон беше стегнат и размишляваше. И тогава се появи един от онези проблясъци. Хиляди клетки, наредени една до друга. Писъци и малки ръчички, протегнати към мен. Частичен разговор: „…той НЕ може да се върне на Земята така…”; „…тази информация е твърде поверителна”; „…изходът е да го накараме да забрави…”. Сепнах се от гласа на капитан Марковска.
― Ехо! Става ли нещо?
― Не…, не, не, нищо… Имам нужда да помисля – казвайки тези думи, се отделих от тях и се облегнах на прозореца. Какво се беше случило тук? Нещо, което да промени целия ми живот. Опитах се да свържа парченцата пъзел, но нещо липсваше. Нещо малко, но същевременно изключително важно. Облякох си скафандъра и излязох навън, оставяйки зад гърба си неодобрителното мъмрене на капитана. Разходих се наоколо, но това не ми стигаше. Исках да се отдалеча от кораба, да остана насаме. Направих още около стотина крачки и след това се заслушах. Чух леко жужене. Определено познавах това жужене! Снижих се и продължих още напред. Стигнах до ръба на някакъв кратер. Жуженето се засилваше. Покатерих се по ръба и погледнах надолу. Очите ми се разшириха, а тялото ми се смрази. Времето като че ли спря.
Пред мен се разкриваше огромна плоска сграда със стъклен покрив. Можех да видя всичко, което се случваше вътре. Беше разделена на две части. В лявото крило имаше хиляди монитори с още повече кабели, свързани с дясната част, която беше запълнена от плътно прилепени клетки. В клетките имаше затворени същества с големи синьо-зелени глави и черни празни очи. Телата им бяха изтощени, а от ръцете им излизаха кабели. Очевидно мониторите в лявото крило следяха пулса и състоянието на тези… тези същества. Вдясно от мен забелязах нещо блестящо. Приближих се и видях откъснато парче метал с надпис:
078A
Замислих се какво ли може да е. Мозъкът ми заработи по-бързо от всякога. Усетих се, че най-вероятно е част от космонавтски скафандър. От такъв, с какъвто бях облечен. Незнайно как разбрах, че това е било част от предишния ми скафандър – припомних си думите на Марковска. Бил съм един от най-добрите – затова и „А”. Това означаваше, че съм бил тук и преди. И изведнъж всичко си дойде на мястото. Участвал съм в залавянето на тези марсианци, но очевидно съм бил против. Искал съм да ги освободим. Но някой не е можел да си го позволи. Затова са ми изтрили паметта. Дори престрелката във фоайето не е била случайна – някой ме е преследвал. Ликувах! Чувствах се готов за всяко препятствие. Нямах търпение да им разкажа всичко. Тръгнах към кораба възможно най-бързо, а това не беше особено бързо, като имаме предвид рядката атмосфера на Марс.
Стигнах до кораба и блъснах вратата. Вътре ме очакваше нова изненада – на пода седяха капитанът и Жеков с вързани ръце и крака, до тях се беше разположил някакъв човек, чийто смях ми беше болезнено познат. Вече поне знаех кой ми беше причинил безсъзнанието.
― Знаех си, че ще се върнеш, Сам. Познавам те отлично… по-добре, отколкото тези двамата тук – и прокара нож с гравирана дръжка под брадичката на капитана. Тя ме изгледа с очи, които крещяха „Бягай!”. Но твърде късно. От двете ми страни се спуснаха двама марсианци и ме завързаха. Бяха по-силни, отколкото изглеждаха. След това загубих съзнание.
Седяхме в помещението с клетките, завързани един за друг, неспособни да помръднем нито краката си, нито ръцете. Това започваше да се превръща в проблем, тъй като стояхме в това положение вече четири – пет часа. Огледах се отчаяно, търсейки някакъв изход – шахта, отвор в пода, вентилационно устройство. Чувствах се като в консервна кутия – неспособен да мръдна, неспособен да изляза.
― Сам… Сам? – шепненето идваше иззад мен. Разпознах гласа на капитана. – Ето там… има метална пръчка. Трябва да се опитаме да разрежем въжетата – погледнах към въпросната метална пръчка. Беше увита в кабели с високо напрежение. Разбрах какво имаше предвид. Един от нас трябваше да рискува да се опърли, за да освободи всички ни. Кимнах. Едва след това се усетих, че едва ли има смисъл от знака ми, защото тя нямаше как да го види. Приближих се към пръчката и подложих въжето. Усетих яростна болка и когато тя утихна, въжето беше разполовено в краката ми. Приближих се към останалите и ги развързах. Във всички клетки се надигна неистово цвичене и дращене. Сложих пръст на уста и ги подканих да са тихи. Като по магия всички замлъкнаха. Минута след като се завърнахме по местата си, в стаята влезе похитителят ни или както всички го наричаха – Джеръм.
― Хе-хе-хе! – Истеричният му смях премина в дълга кашлица. Накрая, със зачервени бузи и очи, той рече: „Реших да проверя как са любимите ми затворници… Знаете ли, допълвате идеално колекцията ми” – посочи с ръка към клетките. – „Искате да знаете как постигнах всичко това, нали? Е, както вече разбрахте, човешкото съзнание е много лесно за контролиране. А съзнанието на тези гниди… е като кух орех между клещите на орехотрошачка”.
― Не виждам какво толкова си постигнал… – думите се изплъзнаха от устата ми. Джеръм замахна да ме удари. Използвах инерцията му, сграбчих този корав юмрук и го повалих на земята. Изкрещях на капитана и на Жеков да бягат.
― Не мога да те оставя така, Сам… – взрях се в тези очи. Толкова хладни, толкова обичливи. Решителността, която виждах, ми беше позната. Същата решителност, с която й заявих, че я обичам. Шок премина през цялото ми тяло. Вече помнех всичко! Пъзелът най-сетне беше нареден. Обърнах се към Джеръм, който стоеше свит на пода и кашляше. – Очевидно животът на Марс не ти се отразява много добре. Сритах го в корема. Озърнах се и видях съдружниците ми, които освобождаваха марсианците. Това пък защо беше?! Не осъзнаваха ли, че мозъците им са контролирани от машини… да, машини… В този момент ми хрумна гениален план. Погледнах надолу към свития на топка „човек”. Огледах наоколо и открих една вече празна клетка. Подадох му ръка, уж за помощ. Като удавник за сламка той я пое, завъртях го във въздуха и го запратих право в свободната клетка. Затръшнах стъклената врата. Сега той беше попаднал в собствения си капан. Оплетен в кабелите, той не можеше да помръдне. Но очевидно тези кабели не бяха предназначени за човек. От него се излъчи силна светлина в оранжево-червен цвят. Извърнах очи. След като светлината намаля, погледнах към купчината дрехи, единствената останала следа от Джеръм. Беше покрита с брокатени оранжево-червени стърготини, които постепенно се разтапяха.
Усетих здравата ръка на Жеков около рамената си. А някъде сред праха и марсианците виждах, и ослепителната усмивка на Ким. И онези сини очи, които ми шепнеха: „Браво, Сам… Ти успя!”.